Дългата пътека

The Boss Join date : 03.05.2010 Age : 26

Тази пътека нямаше край.Много лесно можеше човек да се загуби в нея.
Тук се разхождаха само "хората", които искаха да се откъснат от света или да се позабавляват на спокойствие.
Дългата пътека Snow-of-07-11

Join date : 31.05.2010 Age : 29

След като бях си починал достатъчно в къщата, макар единственото нещо което да бях правил в горката къща да беше спане, мислих малко да се поразходя и да променя картината която стоеше в главата ми на онова парти... СИках малко тишина... И най-вероятно щях да я открия в гората.
Затова тръгнах по някаква пътека и си казах че след няколко часа вероятно ще се върна по същия път и ще завържа малко социалния си живот в това градче, защото определено бях мъртъв социално тук... И единственото което бях направил беше да отида на някакво парти и да зарежа момичето което май беше собсвеничката на къщата, след като цяла вечер бях с нея... Не много добро начало...

След като си бях тръгнала от къщата на Паула,реших да се поразходя малко.
Не ми се стоеше у дома,исках да се наслаждавам на природата,която ме заобикаляше и изпълваше душата ми всеки път,когато бях в гората.
А и бе добро място за размишляване,а аз определено имах нужда от това.
Все пак,не исках да занимавам никого с моите проблеми,можех просто да остана сама в гората,сред дърветата,които някак успяваха да ме разберат,както и да ми помогнат да се справя с всичко.
Ето защо толкова обичах това място-то ми беше нещо като...най-добър приятел не би била точната дума,но можех да го определя друго яче.
С тези мисли започнах да вървя по тясната пътечка,която разделяше двете страни на гората.
Вдишвах дълбоко всяка глътка свеж и чист въздух,която можех да поема.
Тук беше просто вълшебно-дърветата,чиито листа се завръщаха,стояха надвесени от двете ми страни,сякаш внушавайки ми сигурност и опора.
Тревата се бе събудила за нов живот,както и всички растения,които ухаеха омайно.
Докато с благоговение оглеждах гората и вървях,внимавайки да не се спъна(нали не бях много добре с координацията),изведнъж се блъснах в нещо.По-точно в нечие рамо.
Отскочих леко назад,след което потърках с пръсти челото си.
-Извинявай.Нямам навика да гледам къде вървя.-опитах да се извиня и погледнах нагоре към непознатия,осъзнавайки,че всъщност не е такъв.
Познавах го-това бе Делъс-момчето,с което се бях запознала в къщата на Паула.
-Аз съм Ел,ако ме помниш.-реших да се подсигуря аз и се усмихнах.

Join date : 31.05.2010 Age : 29

Докато се разхождах се блъснах в някой, когато погледнах малко надлу видях че беше момиче.
Когато се извини единственото което ми се въртеше в главата беше "Защо се извинява? Аз я блъснах...", но някак си не можех да го кажа.
След като явно ме посна от някъде се почувствах ужасно, че не я помнех. Последния ми ден беше толкова неясен, че дори не мопмних, кога съм пристигнал в града и дали даже съм спал някъде или просто всичко ми е черно пред очите.
- Аз... съжалявам. - казах и си погледнах краката. как можех да кажа на някой, че не го помня без да засегна чувствата му. Реших че истината ще е най-добрия подход. - Не си спомням много какво съм праил през последните 24 часа... - смотолевих и я погледнах изпод косата си, след което се усмихнах извинително.... Знаех, че хич не изглеждам добре в очите й... Но какво можех да направя.
- Аз съм Делъс. - добавих малко след това.

Заглавие: Re: Дългата пътека Чет Юни 03, 2010 1:56 am

Само се засмях тихо,прибирайки две кичурчета коса зад ушите си.
-Помня,Делъс.И няма проблем,и аз съм имала такива дни.-смигнах му и отново се засмях.
Странно.След всички лоши неща в живота ми,след неприятните събития и прочее,това момче ме накара да се засмея.Момче-видът,от който се страхувах близо 2 години,който ме ужасяваше и ми напомняше за случилото се...
А сега именно едно момче ме накара да изляза от образа на вечно намръщеното,депресирано момиче-аутсайдер,накара ме да се засмея.
Това ме радваше,вдъхваше ми надежда,но същевременно и ме плашеше.
Ами ако се влюбя в него?Ами...ако и той ме нарани?
Не можех да поема такъв риск,не исках отново да се възползват от мен,не исках да преживея всичко отново.
Но...едно гласче в мен се обаждаше,че всичко ще бъде наред,че този път ще е различно,че Делъс няма да ме нарани...
В този миг очите ми се напълниха със сълзи,които едва сдържах.
Беше толкова трудно-исках да се сближа с Делъс-сърцето ми го желаеше,душата ми го желаеше,ала мозъкът и разума се намесваха,предупреждавайки,че той може да се окаже като другите.
-Кхъм...Делъс...-започнах аз,като прочистих гърлото си,за да не се появи дрезгав глас,и погледнах към тъмнокосото момче,в чиито очи се изгубих.
Просто пропаднах в бездна...но не каква да е бездна,а прекрасна,изящна...
Разтърсих леко глава в опит да избия тези мисли от главата си и продължих с бъбренето.
-Искаш ли да се поразходим?-попитах като първата глупачка.
В момента не можех да мисля за нищо друго,освен за прелестните черти на Делъс,за дълбоките му,феноменални очи...

Join date : 31.05.2010 Age : 29

Тя се засмя. Знам че бях чувал смеха на много момичета, но точно нейния ме изпълни с таква радост... Дори аз не разбирах защо. Каква беше причината? Но просто когато видях усмивката й не се сдържах и аз да се усмихна, макар да виждах че тя водо някаква вътрешна дискусива, която усмивката й се узгуби.
Най-сетне тя се обърна към мен и когато проговори имах чувството, че ще се разплаче, но много добре го прикриваше.
- Кхъм...Делъс... - каза тя и направи кратка пауза. - Искаш ли да се поразходим? - добави малко след това, а единственото което можех да видя бяха устните й...
В първия момент не казах нищо... защото продължавах да гледам кожата й, как гърдите й се повдигаха леко, всеки път когато си поемеше въздух, розовите й устни, и най-накрая, но не на последно място очите й, която сякаш гледаха някъде в душата ми...
- Да... рзазбира се. - отвърнах, опитвайки се да се отърся от това странно усещане, на гъдел в корема си...

Заглавие: Re: Дългата пътека Пет Юни 04, 2010 4:52 am

Докато се разхождахме по пътеката,а дърветата бяха надвесили клоните си над нас,наблюдавах лицето на Делъс.
Очите му бяха толкова дълбоки,божествени,но също и някак загадъчни-сякаш криеше нещо;небрежната му прическа перфектно допълваше неописуемото му лице.
Определено имаше нещо в Делъс,което ме привличаше силно,и то много.
С всяка секунда привличането се увеличаваше,желанието за дистанция в опит да се предпазя,намаляваше и малко по малко изчезваше като окапващи листа през есента.
Всеки път,щом вдигнех поглед към момчето до мен,сърцето ми прескачаше няколко удара,не можех да се владея,нито пък да мисля особено трезво.
Съзнанието ми бе обзето единствено и само от усмивката на Делъс-така пленяваща и омайваща;характерът му,който вече започвах да опознавам.
-Д-делъс,ще ми разкажеш ли нещо за себе си?-попитах най-глуповато,а на всичкото отгоре и заекнах.
Определено трябваше да се успокоя,но как?
От нерви заръфвах устните си и едва се сдържах да не започна с пукането на пръстите.
Толкова харесвах Делъс(колкото и странно и невъзможно да звучи,имайки предвид,че се познавахме от...днес),че ми се искаше да го притисна към себе си и да вдишвам от аромата му.

Join date : 31.05.2010 Age : 29

Разрових паметта си, за нещо интересно свързано с мен, което да не включва най-уасяващите неща.... но това беше изненадващо трудна задача... Можех цял ден да се чудя как да украся миналото си в розова светлина, за да изглежда поне малко приятно, и най-малкото - интересно.
Челото ми се набръчка, докато бях потънал в дълбокия си мисловен размисъл, но някак си погледнах към нея и видях колко й беше притеснено. Вероятно познах заради начина, по който си дъвчеше устните, затова реших да кажа нещо, за да я изкарам от великата борба, която може би се водеше в главата й.
- Ами... - започнах малко несигурно. - На седемнадесет години съм. - засмях се, но смеха ми изглеждаше малко неловък. - Ъм... скоро се преместих в града... нямам братя или сестри... - повдигнах рамене. - Какво по-точно искаш да знаеш, за да не говоря безмислици. - отново се засмях, знаейки че вече вероятно говорех безмислици...

Смехът му мигом ме зарази и аз последвах примера му.
Ангелският му глас зазвъня в главата ми като меден звън,карайки ме да летя.
Е,не буквално,но някак ме изпълваше и ме караше да бъда щастлива-наистина щастлива,че съм жива,че съм избрала този град като свой нов дом,че обстоятелствата ме доведоха в тази гора,по това време...
След пристъпът на смях,който ни бе обзел,и след размислите,си поех въздух,за да отговоря.
-Мисля,че това е достатъчно.Няма да питам за ЕГН,нито за кръвна група...спокойно.-пошегувах се,а на лицето ми се покатери шеговита усмивка.
Когато бях с Делъс чувството ми за хумор сякаш се възраждаше и извираше с пълна сила.
Той бе събудил нещо отдавна заспало в мен-нещо,което чакаше правилния момент,правилния човек да го побутне и да му подаде ръка,за да се изправи и да продължи напред.
Това нещо,всъщност,бяха всичките ми чувства,които бях заровила дълбоко,на които не позволявах да излязат навън,опитвах се да ги държа затворени,заспали,дори умрели.
И ето че Делъс дойде в живота ми и всичко се преобърна-той вдъхна живот на емоционалното в мен,показа наяве истинската ми същност,надникна дълбоко в душата ми и разбра каква съм в действителност-нещо,което никой не бе успял да направи за толкова време.
Добре бях изградила тази преграда между мен и света,а сега това тъмнокосо,прекрасно момче я срути с огромна лекота.
Но това не бе всичко-той събуди също и онова чувство,което най-много се надявах да съм убила-любовта и страстта.
Беше много прибързано,но нищо не можех да направя.
-Е,харесва ли ти тук?-полюбопитствах и осъзнах,че въпросът ми може би бе прозвучал леко странно.

Join date : 31.05.2010 Age : 29

- ЕГН-то ми и кръвната група? - повдигнах вежди и бях залят от още една вълна от смях...
Вече дори не знаех, защото продължавах да ръся тези глупости, но някак си, можех да се шегувам около това момиче, колкото и странно да звучеше.
Никога не се шегувах... главно защото никой не схващаше хумора ми и защото удома чувството за хумор по скоро беше забранено, отколкото укоражавано...
Затова ми беше още по-странно, че ей така от нищото бях забравил за навика си, да избягвам шегите и подмятанията без определен смисъл...
- Така де, исках да кажа... - изсях се още веднъж преди да подтисна смеха си, който вероятно е изглеждал малко не на място... - Да, хареса ми... Това което правих през последния ден, беше за разплача едно момиче и да спя... и после да срещна друго хубаво момиче, незнайно защо в гората. - подхвърлих и се усмихнах, надявайки се тя да не види...

Заглавие: Re: Дългата пътека Съб Юни 05, 2010 6:37 pm

Излязохме от имението и бързо попитах:
- Има ли малки поляни или пътеки?... - не обичах цвятята, защото около тях кръжаха пчели, но явно трябваше да се опитам да ги игнорирам. Обърнах се към нея и я погледнах. - Където мога да снимам нещо красиво. - Извадих така любимата ми камера и я преметнах през врата си в готовност за снимки. Усмихнах се и се загледах в далечината.
Tази пътека беше толкова безлична, само дървета, подтискаща исках бързо да се измъкна от нея.

Заглавие: Re: Дългата пътека Нед Юни 06, 2010 1:07 am

Делъс Редферн написа:: - ЕГН-то ми и кръвната група? - повдигнах вежди и бях залят от още една вълна от смях...
Вече дори не знаех, защото продължавах да ръся тези глупости, но някак си, можех да се шегувам около това момиче, колкото и странно да звучеше.
Никога не се шегувах... главно защото никой не схващаше хумора ми и защото удома чувството за хумор по скоро беше забранено, отколкото укоражавано...
Затова ми беше още по-странно, че ей така от нищото бях забравил за навика си, да избягвам шегите и подмятанията без определен смисъл...
- Така де, исках да кажа... - изсях се още веднъж преди да подтисна смеха си, който вероятно е изглеждал малко не на място... - Да, хареса ми... Това което правих през последния ден, беше за разплача едно момиче и да спя... и после да срещна друго хубаво момиче, незнайно защо в гората. - подхвърлих и се усмихнах, надявайки се тя да не види...

При последното се засмях леко,почти недоловимо и усетих как страните ми пламват.
Никога не съм приемала добре комплименти,караха ме да се чувствам неудобно,притесняваха ме.
Опитах да възвърна нормалния си блед цвят на кожата,поемайки си дълбоко дъх и забивайки поглед надолу,като нарочно разпрострях косата си от двете страни,така че да не се вижда лицето ми.
Имаше ефект,след две секунди бузите ми си върнаха предишния вид-можех да го усетя,вече не бяха толкова горещи,изгарящи,вече бяха леко топли.
-Интересен ден си имал.-изстрелях без да мисля.
Хъх?Какво?Защо го бях казала?Дали се побърквах?Или просто оглупявах...от любов?
При тази мисъл едва потиснах един кикот,защото звучеше абсурдно,макар да бе напълно вярно.
-Колкото до гората...обичам да идвам тук.Чувствам се като у дома.Не съм дивачка де.-опитах се да замажа положението.
Боже.Какви глупости ръсех?Май наистина се нуждаех от психиатър.
-Съжалявам,не мога повече.-изстенах тихо и една сълза се отрони.-Аз...не ме бива в завързването на разговори,приятели и прочее.Не ме бива в общуването.-признах си и отчаяно тупнах на земята.
Зарових лицето си в коленете,а косата ми падаше като завеса,непозволявайки на никого да проникне.
Не исках да става така-наистина харесвах Делъс,но ми бе адски трудно да контактувам с напълно непознати хора.Не можех да го направя.
-Ще те разбера,ако си тръгнеш и поръчаш на някого да ме прегази с тир.-засмях се болезнено,а гласът ми прозвуча като шепот.

Join date : 31.05.2010 Age : 29

- Как можеш да си мислиш, че бих направил подобно нещо? - попитах и клекнах до нея, гледайки в очите й. Тя се опитвае да извърне погледа си, но аз я хванах леко а брадичката с двата си пръста.
- И аз не съм много по контактуването, да знаеш. - засмях се леко неудобно. - Искам да кажа, че не ме бива в завързване на нови приятелства или връзки, или кактоискаш го наречи. Дори не съм имал приятел.. но не тов аисках да кажа. Говоренето с теб... не изисква усилия. - казах й и се усмихнах. - Не трябва да се чудя какво да кажа... Сякаш се познаваме... Ти си...
Все още гледайки очите й, някак изгубих представа за времето. Сякаш ме погълнаха - не можех да мисля, нито да се движа. Тя беше невероятно момиче, никога не бях срещал някой като нея, тя беше...
- Прекрасна... - прошепнах....

Заглавие: Re: Дългата пътека Вто Юни 08, 2010 1:37 am

Гледах го в очите,все така запленена и дори леко замаяна.
Лицето му,присъщо на ангел,бе на сантиметри от моето,усещах сладостния му дъх да гъделичка бузите ми като перце...
Плахо поставих ръка върху лицето на Делъс,уверявайки се,че той е истински,не е плод на въображението ми.
Когато го докоснах...той не изчезна.Все още стоеше и ме гледаше.
Не можех да повярвам,че някой толкова красив,толкова чаровен и прекрасен по душа беше отреден за мен.За мен!
Той бе като паднал ангел,като лъч светлина в края на тунела.
Малко по малко това тъмнокосо момче изгонваше страха ми от мъжките индивиди.
Самият факт,че му позволих да ме докосне,говореше сам за себе си.
Вече бях сигурна,че няма да ме нарани,чувствах се в пълна безопасност,когато той бе до мен,нещо като ангел хранител,може би.
Чувствата експлодираха в тялото ми,разнасяха се из кръвта ми,която бушуваше като ураган.
Желаех устните на Делъс,желаех да ги докосна...поне веднъж.
Емоциите в мен надделяха,изригнаха като вулкан и единственото,което можех да направя,бе да им се подчиня.
Доближих се още малко до Делъс,все още поставила ръка на лицето му и нежно докоснах устните си с неговите.Бяха толкова меки,толкова сладки,не можех да им се наситя.Беше толкова прекрасно,че чак ми се стори съмнително,сякаш той не бе човек,а нещо свръхестествено,което беше дошло тук,за да прави хората щастливи.
-Кажи ми,че си истински.-тихо промълвих и се усмихнах,след като отлепих устните си от неговите.

Join date : 31.05.2010 Age : 29

Не знам истина ли беше или само си го представих, но когато тя допря устните си в които, сърцето изведнъж спря да бие... Застина на мястото си, чакайки момента да отмине и да не го развали с безмисленото си туптене...
Когато се отдръпна от мен, очите й - все така прекрасни и изпъленни с непозната светлина - се впиха в мен. Устните й се разтвориха леко и от устата и излялоза хуми, които аз чух с малко закъснение... Все едно звука на се разминаташе в картината...
- Кажи ми,че си истински. - каза тя.
Начина по който ме гледаше, дори можех да си помисля, че тя се радва на съществуването ми... Видях усмивката й...
Тогава се сетих... аз бях демон... Не ми беше писано да карам някой да се усмихва - беше против прородните закони... Но някак си, не знам защо не можех да й направя нищо лошо... на този човек. Това момиче... Тази красива девойка...
- Истински съм. - усмихнах се и отново допрях устните си до нейните, усещяйки топлинат аот устата й, когато си поемаше въздух...

Заглавие: Re: Дългата пътека Сря Юни 09, 2010 2:26 am

Да целувам Делъс бе едно от най-невероятните неща,които някога са ми се случвали.
Нежните му,сладостни устни страстно се сливаха с моите,носейки ми такава радост,че не можех да си намеря място.
Всичко в мен ликуваше,емоциите експлодираха и вземаха връх.
Сърцето ми се бе разтуптяло,шепнейки името на Делъс.
Имах чувството,че той е моята сродна душа,колкото и изтъркано да звучеше и да не вярвах в такива неща.
Май трябваше да направя изключение,чувствах се като преродена.
Делъс сякаш ме бе взел в обятията си,изкарвайки ме от дъното.
Благодарение на него възкръснах като феникс,надигнал се от пепелта.
Все още не можех да осъзная как се случи така,че да се запозная с най-страхотното момче на планетата.
-Ти си най-прекрасното създание в цялата Вселена!-прошепнах свенливо аз,прокарвайки пръсти през косата му.

The Boss Join date : 03.05.2010 Age : 26

Дестъни Хейл написа:: Излязохме от имението и бързо попитах:
- Има ли малки поляни или пътеки?... - не обичах цвятята, защото около тях кръжаха пчели, но явно трябваше да се опитам да ги игнорирам. Обърнах се към нея и я погледнах. - Където мога да снимам нещо красиво. - Извадих така любимата ми камера и я преметнах през врата си в готовност за снимки. Усмихнах се и се загледах в далечината.
Tази пътека беше толкова безлична, само дървета, подтискаща исках бързо да се измъкна от нея.

Усмихнах се на Дестъни.Тя беше много забавен човек.
-Като се сетя ще ти кажа.
Продължихме по пътеката.Тя беше много красива.Не разбирах защо Дестъни не я харесва.
Докато се разхождахме и мълчахме, видях една пейка и се запътихме към нея.Седнахме и аз попитах Дестъни.
-Ти рисуваш ли?

Join date : 31.05.2010 Age : 29

Ел Рейвън написа:: Да целувам Делъс бе едно от най-невероятните неща,които някога са ми се случвали.
Нежните му,сладостни устни страстно се сливаха с моите,носейки ми такава радост,че не можех да си намеря място.
Всичко в мен ликуваше,емоциите експлодираха и вземаха връх.
Сърцето ми се бе разтуптяло,шепнейки името на Делъс.
Имах чувството,че той е моята сродна душа,колкото и изтъркано да звучеше и да не вярвах в такива неща.
Май трябваше да направя изключение,чувствах се като преродена.
Делъс сякаш ме бе взел в обятията си,изкарвайки ме от дъното.
Благодарение на него възкръснах като феникс,надигнал се от пепелта.
Все още не можех да осъзная как се случи така,че да се запозная с най-страхотното момче на планетата.
-Ти си най-прекрасното създание в цялата Вселена!-прошепнах свенливо аз,прокарвайки пръсти през косата му.

Засмях се, когато изрече последнто си изчерение.
Това което ми беше забавно беше, че не че тя го беше казала, а самото твърдение че съм най-прекрасното създание.
- Не съм. - отвърнах й, все още смейки се и прокарвайки пръстите си през косата й. - Но за сметка на това - ти си. - спрях да се смея, а на лицето ми остана една топла усмивка, докато гледах розовите й устни.
След това хванах ръката й и я поведох надолу по пътеката... Не знам защо, но просто не можех да стоя на едно място - струваше ми се неестествено...
Крачките ми бяха премерени, а темпото ми беше бавно... Не исках да избягам - исках да се движа заедно с нея...
- Предполагам, че трябва да те питам нещо или да завържа разговор... - промърморих, когато се огърнах към нея. - Не знам какво да кажа... - признах си засрамено....

Заглавие: Re: Дългата пътека Чет Юни 10, 2010 1:25 am

Елена Гилберт написа:: Усмихнах се на Дестъни.Тя беше много забавен човек.
-Като се сетя ще ти кажа.
Продължихме по пътеката.Тя беше много красива.Не разбирах защо Дестъни не я харесва.
Докато се разхождахме и мълчахме, видях една пейка и се запътихме към нея.Седнахме и аз попитах Дестъни.
-Ти рисуваш ли?

Седнахме на някаква пейка и Елена ме попита дали рисувам.
- Ами... преди... - Имах талант, но просто не исках да го развивам. Рисуването ми напомняше на лоши моменти от живота ми. - ...когато бях по-малка... но, вече не. - Усмихнах се някак извинително и включих камерата, дори не знаех защо, просто си играех. Обърнах се към нея. - А, ти? Рисуваш ли? - Седнах по удобно, свих краката си и започнах да ги люлея, като малко дете което не стига земята като седне на пейка. Усмихнах се на себе си и сякаш някакви гласове, после спряха. Разкалатих глава, тук сме от пет минути, а аз вече чувах гласове. Спрях да клатушкам краката си и върнах погледа си към Елена.

The Boss Join date : 03.05.2010 Age : 26

-Не.Не ми се отдава.-казах и се засмях, защото си спомних как като малка много обичах да рисувам само хора и хубави полета с цвета.
Започнах да оглеждам пътеката.Тя наистина беше прекрасна и ставаше за рисуване.Имаше красиви дървета и красиви пейки, по които седяха влюбени двойки, които се целуваха и се прегръщаха.
-Какво ти се прави?-попитах Дестъни.

Заглавие: Re: Дългата пътека Пет Юни 11, 2010 1:10 am

Елена Гилберт написа:: -Не.Не ми се отдава.-казах и се засмях, защото си спомних как като малка много обичах да рисувам само хора и хубави полета с цвета.
Започнах да оглеждам пътеката.Тя наистина беше прекрасна и ставаше за рисуване.Имаше красиви дървета и красиви пейки, по които седяха влюбени двойки, които се целуваха и се прегръщаха.
-Какво ти се прави?-попитах Дестъни.

Ухилих се, подскочих на място и погледнах към Елена. "Какво ми се правеше? Може би да снимам нещо или пък да се разходим, някъде..." - Ами, ако знаеш някое интересно, красиво или каквото и да е място, без много дървета... - посочих към високите дъврета които ни обграждаха. - ... може да се поразходим. Или пък да направя някоя "фотосесия"... - засмях се и я погледнах в очите, след това бързо отклоних поглед. Въпреки че "етикета" казваше - когато говориш с някой гледай го в очите, аз не можех, просто не се чувствах комфортно да гледам хората в очите. - ... пък може да ти разкажа някоя история. - Вече наистина се засмях, обичах да разказвам истории, въпреки че не ми се отдаваше. Най-често разказвах случки от живота си, които окрасявах, за да станат по интересни, но така или иначе никой не разбираше че става дума за мен. Разказвах тези истории, ако някой ме пита нещо за мен или просто искаше да се посмее на глупостите които разказвах. - ИЛИ... - изведнъж казах - ... може да ме попиташ нещо за живота ми. - Не обичах миналото си, имаше прекалено много болка в него, но бях забелязала че когато казвам или разказвам на хората неща от миналото ми ставаше по-добре. Не се чувствах заклещена.

The Boss Join date : 03.05.2010 Age : 26

Засмях се на Дестъни, защото тя ме гледаше учудено, сякаш и бях казала, че съм "дух" или нещо такова.
-Добре.Сега ще те поразпитам малко за живота ти.-казах и се засмях.
Тъкмо да започна да я разпитвам, но спрях защото телефона ми звънна.Дълго време говорех с леля си, която щяла да идва на гости днес вечелта и аз трябвало да се прибера за да наготвя за вечерта.
-Дестъни съжалявам, но трябва да тръгвам.-казах и се усмихнах извинително.-Чао.
Тя ми помаха с ръка и аз се затичах с всички сили към къщата си.

Заглавие: Re: Дългата пътека Чет Юни 17, 2010 8:18 pm

Делъс Редферн написа:: Засмях се, когато изрече последнто си изчерение.
Това което ми беше забавно беше, че не че тя го беше казала, а самото твърдение че съм най-прекрасното създание.
- Не съм. - отвърнах й, все още смейки се и прокарвайки пръстите си през косата й. - Но за сметка на това - ти си. - спрях да се смея, а на лицето ми остана една топла усмивка, докато гледах розовите й устни.
След това хванах ръката й и я поведох надолу по пътеката... Не знам защо, но просто не можех да стоя на едно място - струваше ми се неестествено...
Крачките ми бяха премерени, а темпото ми беше бавно... Не исках да избягам - исках да се движа заедно с нея...
- Предполагам, че трябва да те питам нещо или да завържа разговор... - промърморих, когато се огърнах към нея. - Не знам какво да кажа... - признах си засрамено....

Широко се усмихнах,показвайки наяве емоциите,които бушуваха в този момент у мен.
Радостта изпълваше цялото ми съзнание,замайваше ме,не можех да мисля трезвено.
Единственото,което минаваше през ума ми,бе необятното щастие да имам Делъс до себе си,да се наслаждавам на перфектното му лице,лъчезарната усмивка,божествения му глас...
Сякаш той беше моят лъч светлина,някаква надежда в иначе напълно отчаяния ми живот,вече имаше за какво да живея...по-точно за кого.
Чувствах,че настъпва промяна у мен,все едно всичко щеше да се обърне на 180 градуса.Може би от това имах нужда.
Всъщност,имах нужда от Делъс.
Леко въздъхнах,а усмивката ми стана още по-широка.
Не знаех,че момче може да направи нещо такова с мен-да върне усмивката ми,да ме накара да се чувствам...добре...жива.
Когато чух думите на Делъс,нямаше как да не се засмея.
-Не е нужно да завързваме разговор.-през смях го успокоих и добавих.-Можем просто да се разхождаме...без да говорим.-предложих и пак се засмях.
Явно и той не беше от общителните,което пък напълно ме устройваше.