Уф, писна ми! Ония се завеяха с някакви момчета и ме оставиха сама на бара. Е, момчетата наистина бяха хубави, но единия беше демон. Аз може да съм вампир, при това човекопиец, но с демони не се занимавам. Какво, по дяволите, ми ставаше? Никога, ама никога преди не се бях занимавала с момчета. Да не би да полудявам? Имах нужда от чист въздух. Огледах се наоколо - май нямаше да липсвам на никого - и оставих наполовина изпития си коктейл на бара, като измърморих едно "благодаря" на Грег, при което за моя изненада той ми се усмихна лъчезарно и каза:
- Довиждане госпожице! - Какво пък беше това? Проверих дали още не е под влиянието на внушението - беше, но ефектът вече отслабваше. Премахнах и последната следа от него и буквално излетях през вратата на къщата.
Първата глътка чист въздух беше направо животворна за мен. Алкохолът и миризмата на топла кръв бяха скашкали и замъглили мозъка ми, а постоянните опити да се сдържа да не нападна някой бяха изтощили волята ми. Продължих да тичам и вече бях на около половин километър от дома на Паула, но досадната музика продължаваше да кънти в ушите ми. Чудех се къде ли да отида, като междувременно просто вървях право напред, а токчетата ми потракваха по асфалта. След десетина минути спрях и се ослушах. Като чух шума на реката на стотина метра от мен се сетих за водопада. Винаги бях обечала да ходя там - беше спокйно и рядко идваха хора да ми досаждат.
Трябваха ми няколко минути за да стигна до там, но точно преди да изляза от сянката на дърветата аз се спрях. На брега имаше силует - ослебително бял, отразяващ лунните лъчи. Имаше странна форма. Примигнах. Изглеждаше като крила - големи и много красиви. Без да се усетя аз направих крачка и настъпих някаква съчка. Оглушителното и изпукване сякаш ме изтръгна от някакъв унес - до брега вече нямаше крила, а само фигурата на момиче, което ми изглеждаше странно познато. Не можех да си представя, че съм си въобразила такова нещо. Може би наистина полудявам.
Приближих се към момичето, стараейки се да не вдигам шум. Спрях на около метър от нея и я поздравих.
- Хей! - Тя извърна лицето си към мен и впери очи в моите. Тогава я познах. - Александра?
